Още в началото на книгата си „Съдбата на цивилизацията“, Майкъл Хъдзън ясно и категорично заявява, че прокламираната и агресивно налагана от САЩ и нейните сателити, т.нар свободна международна търговия, като една от най-висшите евроатлантически ценности и абсолютен неолиберален икономически принцип, който по никакъв начин не може да бъде поставян под съмнение, всъщност прикрива една яростна и безскрупулна атака срещу по-слабо развитите индустриално държави, чиято цел е да им попречи да развиват собствено производство и индустрия, което би им позволило от своя страна да постигнат в някаква степен икономическа независимост и самодостатъчност и по този начин да избегнат или поне намалят зависимостта си от международната търговия и съответно доларовата зависимост от банките в САЩ и международни организации като МВФ например.
По този въпрос автора е категоричен, че без митническа защита, субсидиране на производството и адекватна държавна подкрепа, много страни не биха могли да развият индустрията и земеделието си и да се доближат до иконичеката самодостатъчност по отношение на най-необходимото, като правят инвестиции за технологичното си инвестиране. Това означава да останат зависими от търговските модели и кредита, в които водещите държави имат господстваща роля. Ако една държава предостави индустрията и земеделието си на „пазарните сили“ тоест на съществуващите разлики в производителността, „пазарът“ поддържа растящата зависимост на страната от търговията и съответно доларовата и зависимост.
Въпреки, че неолибералната идеология величае свободната международна търговия като абсолютен и неотменим принцип, тя срамежливо премълчава по какъв начин Британия, САЩ и Германия са се индустриализирали и са постигнали световно лидерство, като са развили своите индустрии с протекционизъм през XIX и в началото на XX век. Този въпрос е разгледан особено подробно в забележителната книга на Дмитрий Зикин „Забранената икономика“ и по-долу ще се спрем и на него, но в настоящата глава основната ни тема е за рентиерския финансов капитализъм.
По-нататък в книгата „Съдбата на цивилизацията“, Майкъл Хъдзън с множество примери и реални събития от международната история, разкрива бруталния и безскрупулен начин, с който американската дипломация налага дългова и търговска зависимост над по-слабо развитите страни, а ако случайно те дръзнат да се опълчат, техните лидери са обявявани за диктатори и авторитарни сатрапи и съответно им е организиран преврат или т.нар „цветна революция“. Като заплашват реформаторите с „цветни революции“ и смяна на режима, САЩ провеждат политика за инсталиране на диктатури и клиентско – олигархични правителства, които хвалебствено се представят като част от „демокрацията на свободния свят“ и „реда, основан на правила“ дотогава, докато подкрепят неолибералния Вашингтонски консенсус.
Основната теза на цитираната по-горе книга обаче не е за бруталните методите и средства за налагане на удобни на САЩ режими по целият свят, а е за вредното и опасно разрастване в т.нар развити западни икономики на сектора на финансите, застраховането и недвижимата собственост – накратко наречен – FIRE. Автора умело преплита двете теми, тъй като те са неразривно свързани според него. Финансовия капитализъм е придобил власт над индустриалните икономически отрасли, преди всичко в САЩ, откъдето се стреми да се пренесе в глобален мащаб. Ръководена от финансилизираната икономика на САЩ, днешна Нова студена война преди всичко срещу Китай и Русия е борба за налагане на рентиерския финансов капитализъм в целият свят. Това изисква преди всичко да се блокира реформирането на чуждите икономики и всячески да им се пречи да развиват собствено производство и земеделие.
Разрастването на сектора FIRE рязко е увеличило пазарните цени на жилищата, акциите и облигациите. Тези форми на собственост и ценни книжа не са реални средства за производство, а вземания на рентиерите върху доходите и производството. Непоносимо високите цени на жилищата се дължат преди всичко на евтиният кредит и т.нар хищническо и агресивно кредитиране на банките, които имат интерес да пласират изключително евтиният си ресурс. Тези процеси към настоящият момент се наблюдават и в България, където с всяка година става все по-невъзможно за младите семейства да се сдобият със собствено жилище особено в големите градове.
Обикновените семействата са задължени да харчат всяко повишение на заплатите си за да плащат за жилища (под формата на наем или ипотека), като лихва, такса за финансови услуги, и наказателни лихви, както и за приватизираното здравеопазване и образование. Това е основната причина, поради която финансилизираното богатство е съсредоточено във върха на икономическата пирамида, докато долните 90 % затъват все по-дълбоко в дългове. Следователно бурното, неконтролируемо развитие на финансовия капитализъм е и една от основните причини за огромното икономическо неравенство.
Всяка икономика очевидно се нуждае от финансова система. Въпросът е по какъв начин да се избегне финансовото заболяване от американски тип, при което банковите кредити надуват цените на жилищата и задължават нови и нови купувачи да плащат все повече за главници и лихви, докато финансовите мениджъри на корпорациите използват печалбите за надуване на цените на ценните книжа или за изплащането на космически възнаграждения като бонуси и заплати.
Възможно решение на така описаният проблем, е ако финансовия сектор, наред с другите основни услуги, остане в ръцете на държавата. Така например е в Китай. Там държавата е запазила публични характер на банковата и кредитната система и субсидира индустрията си чрез създаване на обширна икономическа инфраструктура, в която на първо място са държавното образование и здравеопазване, транспортът и комуникациите.
Приватизацията на публичната инфраструктура, което е довело от своя страна до извличането на рента от предоставянето на основни икономически услуги за населението е повишило неимоверно разходите на домакинствата и по този начин до деиндустриализация. Издръжката за живот на домакинствата се увеличава и съответно средствата им за потребление на индустриални стоки намаляват прогресивно. По този начин се предизвикват и дефлационни процеси в икономиката, които са пагубни за индустрията. Още класическите икономисти като Дейвид Рикардо са доказали, че повишаването на поземлената рента е голямата заплаха за оцеляването на индустриалния капитализъм. Обяснението е, че тя ще повиши разходите за живот, а следователно и разходите за наемен труд в индустрията и ще изтласка на заден план печалбите. Този резултат може да нарече „дефлационен ефект на рентата“. Така търсенето на рента поляризира и деиндустриализира икономките и концентрира доход и богатство на върха на икономическата пирамида, без да има грижа за увеличаване на производителността и за благополучието на населието като цяло.
Една от възможностите да се противодейства на гореописаните негативни икономически процеси е базовите икономически услуги, които са от съществено значение за обществото да бъдат субсидирани или безплатни и да не се допуска да станат частни монополи, които да носят рента.
Една от съществените причини за благополучието и забогатяването на китайският народ през последните години например е, че Китай третира банковата дейност, емитирането на пари, образованието, здравеопазването и други основни потребности като публични услуги. По този начин се поддържа ниска издръжка на живота, а това дава на наемния труд и индустрията в страната предимство пред икономиките, където секторът FIRE е в предимно частни ръце и има доминираща роля.
Така ако банковото дело се остави в частни ръце, то трябва да се трансформира по такъв начин, че да предлага само производителен кредит, за формиране на индустриален капитал и инфраструктурни инвестиции.
Отличителна характеристика на индустриалния капитализъм е, че използва наемния труд, за да печели от продажбата на продукти. Финансовия капитал експлоатира както труда, така и индустрията и държавата, на първо място чрез получаване на лихва, а непряко чрез монополна рента и рента от природни ресурси ,чрез повишаване на цените на недвижимите имоти и приватизираната инфраструктура. Цените на недвижимите имоти в идеалния случай би трябвало да отразяват само стойността на неизбежните разходи, вложени в сградите и други основни подобрения. Ако се допусне тези цени да се повишават изкуствено поради манипулирането на лихвите и кредита от централната банка, това би било във вреда на реалните производители и потребители в икономиката.
Правителствата допълнително допринасят за високите цени на имотите, като се въздържат да облагат с данък поземлената рента и нарастващата рентна стойност на земята. Оптималната данъчна система би трябвало да избягва обременяването на наемния труд и индустрията с данъци върху доходите и потреблението. Подобни данъци увеличават основните разходи за живот, а оттам и заплатите, които работодателите в индустрията трябва да плащат.
Данъците върху земята, ресурсната рента от природни богатства и монополните права са достатъчни, за да покрият разходите за държавно управление. Те не повишават издръжката за живот или разходите за бизнеса, тъй като рентите, които са предмет на данъчно облагане, не са производствен разход. Едрите собственици на недвижими имоти не предоставят каквато и да е продуктивна услуга, а просто притежават най-важният от ключовите компоненти на икономиката. Земята просто я „има“ независимо колко се плаща (или не се плаща) за нея.
В заключение от гореизказаното можем да изтъкнем, че данъчната реформа, съсредоточена върху икономическата рента, остава най-ефикасният лост за противодействие срещу господството на финансовия капитал.
Данъчната тежест трябва да пада преди всичко върху незаработеният доход (икономическата рента), която не е сред необходимите разходи за производство. Следва да се въведе и прогресивно данъчно облагане на доходите и богатството с цел да се предотврати икономическата поляризация и произтичащите от нея нестабилност и да се избегне облагането на работещите и индустрията.
На следващо място следва да се въведе поземлен данък, за да може държавата да прибере този компонент от стойността на земята, който е резултат от публичните разходи за инфраструктура и от общото благосъстояние, а не от инвестициите на собственика.
